Всеки ден тренираш комуникацията си, без да го осъзнаваш.

Понякога хората си представят комуникацията като нещо, което се включва при нужда. За важна среща, интервю, презентация, камера или сцена. И точно там се появява разминаването.

Защото когато дойде този момент, много хора откриват, че мислите им вървят по-бързо от думите. В главата си знаят какво искат да кажат, но когато започнат да говорят, нещо се губи. Започват едно изречение, сменят посоката му по средата, търсят точната дума или приключват с познатото: „Не го казах така, както исках.“

Интересното е, че комуникацията рядко се изгражда в онези няколко важни момента през месеца. Тя се изгражда между тях, в обикновени ежедневни ситуации, които дори не забелязваме.

Когато влизаш в стая например.

Нещо толкова автоматично, че почти никой не му обръща внимание. Телефонът е в ръката ти, погледът е надолу, мисълта вече е изпреварила тялото с няколко минути напред.

Но ако започнеш да се наблюдаваш, ще забележиш нещо интересно. Начинът, по който влизаш в едно пространство, често се превръща и в начина, по който присъстваш в него.

Раменете се събират леко напред. Погледът започва да избягва хората. Дишането става по-плитко. И без да си казал нито дума, вече си изпратил послание.

Същото се случва и по време на разговор.

Много хора, когато говорят по телефона, стоят свити на стола или се отпускат назад. Други често инстинктивно стават и започват да се разхождат. Не защото имат повече енергия, а заради тялото, което участва много повече в разговора, отколкото си мислим.

Дишането се променя, гласът става по-свободен, изреченията започват да текат по-естествено. Хората отсреща не виждат стойката ти, но често я чуват.

Има още един момент, който много често се случва. Получаваме въпрос и веднага започваме да отговаряме.

Сякаш тишината трябва да бъде запълнена възможно най-бързо, често обаче около половин секунда е достатъчна, за да подредиш мисълта си и да избереш думите. Достатъчна, за да звучиш като човек, който говори спокойно, а не като човек, който се опитва да настигне собствената си мисъл.

Същото важи и когато четеш.

Повечето хора четат само с очите си. А ако понякога започнеш да четеш на глас, ще чуеш нещо любопитно. Ще чуеш себе си.

Ще чуеш къде бързаш и звучиш монотонно. Къде сякаш свършва въздухът. Ще чуеш къде интонацията пада още преди изречението да е завършило. Понякога именно там започва промяната, когато човек за пръв път наистина чуе себе си.

И дори нещо толкова дребно като гласово съобщение може да се превърне в упражнение.

Когато пишем, имаме време да поправяме, да изтриваме и да започваме всичко отначало. Когато говорим, животът не ни дава тази опция. Натискаш запис и мисълта трябва да излезе навън такава, каквато е.

Вероятно точно това ни обърква. Търсим едно голямо решение. Една техника, видео или упражнение, след което внезапно да започнем да звучим уверено. Но реалността е доста по-тиха от това.

Увереността рядко идва шумно.

Обикновено започва от дребни неща. От начина, по който влизаш в стая или отговаряш. Как присъстваш, когато никой не те гледа и наблюдава.

Комуникацията не започва точно в момента, в който отвориш уста. Тя започва много преди това.