Ами ако не си такъв човек? Кога поведението се превръща в идентичност?

„Аз съм срамежлив.“

„Аз не съм лидер.“

„Аз не съм човек, който може да говори пред публика.“

„Аз просто не съм комуникативен.“

Всички сме чували подобни изречения. Вероятно сме ги изричали и сами. Интересното е, че ги произнасяме като факти. Като нещо окончателно и описание на това кои сме.

Но замислял ли си се откъде знаеш, че това наистина си ти? Защото има огромна разлика между това кой си и това, което си правил достатъчно дълго време.

Представи си човек, който не е тичал десет години. Ако го накараш да пробяга пет километра днес, най-вероятно ще се измори бързо. Може да спира, да губи дъх и да се чувства далеч от хората, които тренират редовно. Но никой няма да каже: „Той е човек, който не може да тича.“ Ще кажем нещо много по-точно: „Той не е тичал отдавна.“

Защо тогава сме толкова щедри към физическите умения и толкова жестоки към психологическите?

Когато някой не е тренирал тялото си, приемаме, че му липсва практика. Когато някой не е тренирал гласа си, увереността си или умението си да общува, често приемаме, че това е неговата същност.

Може би не си човек, който не умее да говори пред хора, а просто не си го упражнявал достатъчно. Може би не си неуверен, а години наред си упражнявал съмнението. Може би не си затворен, просто твърде дълго си избирал да мълчиш.

Тук се крие един от най-интересните психологически капани.

Поведението започва като избор. После се превръща в навик.

След това в модел.

А накрая започваме да го наричаме „характер“.

Повтаряме нещо толкова много пъти, че преставаме да го виждаме като действие и започваме да го възприемаме като идентичност.

Човекът, който винаги отлага, започва да вярва, че е несериозен.

Човекът, който избягва конфликтите, започва да вярва, че е слаб.

Човекът, който не говори на събранията, започва да вярва, че няма какво ценно да каже.

А всъщност често става въпрос за едно и също нещо. Поведение повторено достатъчно дълго време.

Това е добра новина, защото ако дадено поведение е създало сегашната ти реалност, друго поведение може да създаде следващата.

Не е нужно първо да станеш уверен, за да говориш. Нужно е да започнеш да говориш, за да станеш уверен.

Не е нужно първо да се почувстваш готов, за да действаш. Много често готовността идва след действието, а не преди него.

Всеки път, когато изкажеш мнение, въпреки притеснението си, ти тренираш нов модел.

Всеки път, когато застанеш пред камера, въпреки неудобството, ти тренираш нов модел.

Всеки път, когато влезеш в разговор, от който преди би избягал, ти тренираш нов модел.

И точно както човекът, който започва да тича след десет години пауза, един ден се обръща назад и осъзнава, че вече е бегач, така и ти можеш да се обърнеш назад и да откриеш, че си станал човекът, който някога си мислил, че никога няма да бъдеш.

Затова следващия път, когато кажеш „Аз съм такъв“, спри за момент и си задай един въпрос:

Ами ако не си такъв човек?

Ами ако това е просто поведение, което си упражнявал достатъчно дълго, за да започнеш да го наричаш себе си?